Имат ли смисъл киноложките изложби?

 

Част трета: Когато развъдчикът влияе на стандарта.

Превод от италиански: Гергана Генчева, р-к Sindarin
Оригинал: http://www.tipresentoilcane.com/2011/05/24/le-esposizioni-canine-hanno-ancora-un-significato-parte-terza-quando-lallevatore-influenza-lo-standard/
Автор: Валерия Роси

 

 

Този път ще засегна само един проблем, който според мен е много важен, а именно фактът, че много често породите се променят НЕ защото стандарта се променя, а защото съдиите се влияат от това, което виждат в ринга.

Ще дам за пример моя личен опит.
Първото сибирско хъски, което показах на изложба не беше мое: беше на мой клиент, който доведе кучето си защото бягало всеки пък, когато го водил на разходки в полето. Откривал го по-късно вечерта или до 2-3 дни след бягството, целия покрит в кръв. Стопанинът му се притеснявал в началото, но след като го къпел откривал, че по кучето няма дори драскотина.
Постепенно в този район започнала да се носи мълва за "мистериозен вълк", който гонил стада и правел бели по къщите.
Кучето се казваше Аслак и беше първото хъски, което виждах в живота си (в края на 80-те години на миналия век).
Съдейки от моята гледна точка днес, бих казала че това беше една огромна черно-бяла крава със сини очи, недостатъчно предно заъгляване и прекало изявени задни ъгли, изключително НЕтипично за породата куче, с отвратителна опашка и още по-ужасни движения: но по това време бях безнадеждно влюбена в това куче.
Работихме заедно около два месеца (през които кокошка и овца бяха убити, една козичка беше спасена на косъм, но по-късно умря от сърдечен удар) и за това време аз се влюбих в характера на северните кучета (защото разбрах как да накарам кучето да ми се подчинява и това беше една от най-големите награди в моя киноложки опит). Всъщност, реших че това куче трябва да бъде развъдено.
Освен характерът, за мен Аслак беше едно невероятно красиво куче и реших да преложа на собственика му да го изведем на изложба.
Той не беше чувал за кучешки изложби и нямаше представа от къде да започне, затова аз бях тази, която го представяше, печелейки на различни изложби, а накрая печелейки и шампионата (когато все още съществуваше), побеждавайки огромен бой конкуренти: двама (по това време хъскитата в Италия не бяха малко, тях въобще ги нямаше! Развъждаше ги само семейство Аниели, а техните кучета успяваха да са дори по-грозни от "моето").
Не много след като Аслак стана шампион, собственикът му реши да вземе женско куче (от Финландия, от където идваше и Аслак) и започна да прави кучило след кучило: буквално "по едно на всяко разгонване", тъй като тези кученца, толкова различни от всичко останало и толкова характерни, се продаваха като топъл хляб.
Поради тази причина се скарахме и аз не взех от него моето първо сибирско хъски: в противен случай най-вероятно щях да притежевам една прекрасна черно-бяла кравичка.
За щастие, моята сляпа любов отмина и започнах да мисля като развъдчик: започнах да изучавам породата, нейните корени, история, еволюция (намирайки материали почти изцяло на английски език, който не владеех особено добре).
Написах писмо (на много развален английски) към американските медии, с молба да ми пратят копие от "Siberian Quarterly", списание посветено изцяло на породата, което чаках месеци наред за да пристигне...но когато най-накрая го държах в ръцете си и започнах с радост да прелиствам страниците...видях една порода, която нямаше нищо общо с това, което познавах аз!

Как така тези бяха толкова малки? (Аслак беше висок 65 см. в холка, с гръб подобен на немска овчарка: на мен ми се виждаше нормално, тъй като развъждах овчарки, но всъщност беше извън стандарта).

Как така опашката не прави този красив кръг върху гърба?

И най-вече, защо, с малки изключения, нямат тези прекрасни сини очи?

По време на моето усърдно търсене (в опити да разбера нещо) намерих италиано-американски развъдчик. Жената не само говореше италиански, но имаше и семейство в Павия, заради което редовно пътуваше от САЩ до Италия. Тя предложи да ми донеса женско кученце, дъщеря на две от нейните кучета-шампиони, които току що беше заплодила. Особено ентусиазирана, аз се съгласих.

"Да, да, колко прекрасно! Само ако може, нека да има сини очи!"
Не се роди нито едно кученце със сини очи.

                                                                                (реалната снимка може да видите на линка към оригинала на италиански)

 

Поуката от разказа: бях се влюбила в едно куче подобно на това (не пазя снимки на Аслак, но типът беше горе-долу подобен, с изключение на главата, която беше доста по-голяма, опашката се завиваше върху гърба, който падаше и напомняше гърба на немска овчарка).

Женската която тя ми изпрати изглеждаше така (на снимката е именно моята Сноу):

                                                                                 (реалната снимка може да видите на линка към оригинала на италиански)

 

ЕД-НАК-ВИ, нали?
Веднага, щом порасна достатъчно започнах да я водя на изложби. Случи се така, че на първата интернационална изложба в която тя беше записана в клас млади, съдията беше американец.
Тъй като другите кучета (все още изключително малко като количество) бяха сходни по тип с Аслак, моята Сноу, на 9 навършени месеци, на първата си изложба и първото си излизане в ринг, взе отличен и първо място в породата (без САС и CACIB, но само защото беше в клас млади, в противен случай, щеше да вземе и тях).
На следващата изложба (ранг САС), един месец по-късно: същия клас, същите кучета (защото нямаше други), същите изложители (които аз вече гледах от горе), но друг съдия, този път - италианец.
Резултатите: Много добър, трето място (защото бяха три кучетата).
Причините за тази голяма разлика в съденето?
Много просто: Американската съдийка беше свикнала да вижда кучета като моето, а от тези на другите италианци й призляваше. Италианският съдия е виждал само хъскита, като другите и от моята не просто му призляваше, тя дори не му приличаше на хъски!

За щастие, точно в този период, други развъдчици откриха че породата идва от Америка и че не би било лоша идея да внесат кучета от там. И така в рамките на една година, всички хъскита започнаха да приличат на Сноу (и по-добре, така много добрата оценка остана единствена в нейната книжка).

По това време открих и още нещо, за което дори не се замислях: внасяш ли куче от родната страна на породата, рекламирай максимално!
Задължително разлепи плакати с резултатите и имената на родители, дядовци, баби и прародители. Сподели на всеослушание, съвсем, съвсем небрежно, колко си платил (ако кучето е от Америка или Япония, бъди спокоен, че цифрата ще направи впечатление).

Трябва да се каже обаче, че Сноу, както и другите хъскита от Америка които лека-полека пристигаха, бяха в стандарта на породата, докато за кучета като Аслак беше вече изключително трудно и бяха необходими зверски усилия за да се впише.

Въпреки това, като изключим тези "съвсем леки" отклонения, ако някой прочете стандарта, не става напълно ясно кой е по-правилния и коректен породен тип.

Ако съвпадат размерите, опашката се носи правилно и ъглите са достатъчно изразени, това означава че както кучето от долната снимка е хъски, същото важи и за кучето от горната снимка.
И все пак е очевидно, че двете снимки показват по-скоро две напълно различни породи.
Още повече, ако сравним Сноу с хъскитата, които виждаме днес по ринговете, ще открием трети, напълно различен тип.

Защо се получава това?
Защото стандартът не е съпроводен с фотографии.
Италианските стандарти всъщност имат изображения и разглеждат всеки сантиментър, всяко косъмче, всеки ъгъл с точност до милиметри и обрисуват всичко перфектно (което пък довежда до ситуация, в която реално няма куче в ринга, което да бъде напълно в стандарта на породата), но американските породни стандарти, оставят огромни пространства, които съдията да интерпретира сам. Въобще няма да споменавам английските стандарти, в които пише, че "кучето трябва да има 4 крака и една опашка, край".

В такъв случай, какво да прави горкия съдия?
Очевидно няма какво друго да направи, освен да си изгради представа за породата, от това което вижда всеки уикенд; независимо от факта, дали то е по-близо или по-далеч от идеята за породата, която е изградил, докато е чел стандарта (при условие, че го е чел, разбира се).
Получава се така, че Пинко, който има 40 женски, които годишно раждат средно 200 кученца, залива ринговете в цяла Италия със свои кучета.
Това е двойно, тройно и повече, в сравнение с Палино, който има само три женски и може да показва на изложби максимум 4-5 негови кучета.
Ако развъждане на Пинко се различава особено много от това на Палино, съдията на една евентуална изложба ще трябва да отсъди в един клас 7 кучета "тип Пинко" и 1 куче "тип Палино".

Според вас, как е правилно да се постъпи?
Познахте!

Резултатът? Кучетата от типа Пинко ще печелят повече на изложби, следователно ще бъдат използвани повече за разплод. Кучетата на Палино пък ще се срещат все по-рядко и все по-често ще бъдат определяни като нетипични от нарастващ брой съдии.
Накрая породата Х ще бъде разпознавана само като тип Пинко и Палино ще трябва да се съобрази с това или да преустанови своята дейност.

Това лошо ли е?
Не, ако Пинко знае какво прави!

Ако обаче по-добрия развъдник е този на Палино тогава положението се влошава.
Ако Пинко е от онези, които развъждат само заради "козметичната" красота, ако е един от онези, за които аз казвам, че "развъждат козина", а не кучета...породата може да претърпи грозен обрат.
Проблемът се корени там, че да развъждаш по външен вид почти винаги е по-печелившия избор, защото в ринга се обръща повече внимание на естетическия фактор, отколкото на функционалността.
Така днес имаме хъскита "пухове", които впрегнати в шейна най-вероятно въобще няма да се виждат в снега, защото са станали толкова късокраки, че в средно голям сняг биха се виждали само ушите им, имаме колита с прекалено обемна козина и прекалено къси крака, които не биха могли да вършат своята работна функция, защото овцата ще ги надбяга за пет минути, имаме лабрадори със свръх тегло, които могат да донесат една топка, стига да не я хвърлите прекалено далеч, имаме и санбернари, тежащи 110 килограма, които ще пропаднат в снега, защото няма сняг, който да успее да ги издържи.

Правят ли впечатление в ринга тези кучета? Определено!
Могат ли все още да изпълняват своите работни функции? Определено - НЕ!

Стига се до там, че когато става въпрос именно за работни породи, родени и селекционирани за това, кучетата се разделят на работни линии и изложбени линии.
Напълно различни породи, от различен тип, с различни развъдчици и среди на интерес.
Това вече е факт при немските овчарки, а в момента се случва с белгийските овчарки и бордър колито, при колито пък вече дори не съществува работна линия.
Ако все още искаме коли, което да става за овчарско куче, трябва да си вземем късокосместо куче, което обаче не се харесва в ринговете и следователно е слабо разпространено.
На практика работното коли е изчезнала порода.

Надежди да се оправи?
Не, нямам. Нямам дори утопични мисли, като тези които споделих по други проблеми.
Нямам, защото стандартите, ако трябва да сме точни, са зле направени.
Прекалено общо, с прекалено много свобода за интерпретация: с изключение на италианските, които обаче стигат до друга крайност и така никое куче не може да покрие стандарта напълно, което отново остава прекалено много свободно място за интерпретация.
И тук, в крайна сметка идват развъдниците, които определят породата и които са способни напълно да я унищожат.
Опитайте да прочетете стандарта на неаполитанския мастиф и после погледнете кучетата днес. Не само, че не са в стандарта, но понякога са по-скоро карикатура на породата. Но печелят.  
Кучета, които ако се наложи да гонят нападател, ще изминат 10 метра преди да се срутят на земята с изплезен език. Но пък имат глави, които тежат по 70 кг., така останалата част от кучето не е от значение.

Като коментар към статията, която пуснах вчера, един приятел написа: "Нека оставим на мира, тези които се забавляват с изложбите, които са преди всичко "козметични" и да се опитаме да намерим алтернатива от страна на зоотехниката. Защото изложбите са такива, каквито са и това няма да се промени."
Най-вероятно има право (да не кажа със сигурност): вече няма как да се върнем назад, защото има прекалено много политика и интереси, втъкани в изложбите.
Нямам проблем с това, до толкова, до колкото по този начин не се унищожават и убиват породите. Когато се случи, не мога да си мисля "Остави ги, щом това ги прави щастливи".
Изложителите ще са щастливи, но кучетата - не.
Смятам, че никое куче не може да е щастливо, когато не може да диша заради прекалено къса муцуна, или когато не може да тича повече. Не смятам, че е щастливо и когато по себе си има 10 кг. лак за козина, който да създава обем на 30 кг. козина.
ТРЯБВА да има лимит и някой рано или късно трябва да оправи това.

Втора част (на италиански език): http://www.tipresentoilcane.com/author/valeria-rossi/page/119/
Първа част (на италиански език): http://www.tipresentoilcane.com/2011/05/22/le-esposizioni-canine-hanno-ancora-un-significato-parte-prima-le-porcate-illecite/